И сега кв'о?! Танцьорката и луната...

     В края на април излезе новия албум на Deep Purple NOW What?! Малко по-късно, началото на юни, и Ричи Блекмор, с групата си Blackmore's Night, пусна Dancer and the Moon. И двата албума бяха придружени с масивна кампания в интернет и, като си му е реда, извадиха по един сингъл – Vincent Price и The Moon Is Shining (Somewhere over the Sea). И се чакаха с нетърпение. Не, че могат да се сравняват... След като Ричи, вече 20 години свири своята средновековно-ренесансово-фолк-рок-акустично-електрическа смесица, да сравняваш Deep Purple с Blackmore's Night е все едно да сравняваш водата с огъня. Но въпреки всичко, винаги има интрига когато се изправят един срещу друг група от ранга на Deep Purple и Ричи Блекмор, китаристът създал неповторимото звучене на тази група и човекът без когото, за много хора, Deep Purple отдавна не е Deep Purple.

И сега кв'о?!

     За първи път от близо 20 години насам групата звучи наистина по пърпълски. Или поне в голяма част от албума. Не може да се каже, че го чаках с нетърпение защото последните години, с всеки нов албум разочарованието ми растеше. Но този път изненадата беше изключително приятна!
     Като цяло звукът е тежък и музикантски, песните са изпълнени с енергия, рифовете са ритмични и мелодични. Гилън е поизоставил речитативното си „пеене“, което го беше обладало последните години. Гловър и Пейс са в страхотна форма. Звукът на органа на Дон Еъри е съвсем пърпълски, но разбира се, маниерът на свирене си е неговият. За китарата на Стив Морс няма да говоря, защото съм твърде пристрастен към Ричи...
     Някои от песните се доближават до звученето на 70-те, осъвременени, разбира се, и ми напомнят донякъде Who Do We Think We Are от '73-та, други са по-прогресив и като че ли по биха подхождали на групи като Alan Parson's Project например. Въобще, мисля, че този път динозаврите са направили един доста добър албум, обърнали поглед назад към корените и без да забравят, че все пак сме 2013-та.

Танцьорката и луната...

     От друга страна, на пръв поглед, албума на мистър Блекмор не е по-различен от останалите, излезли до сега – същата смесица от музикални стилове – балада, ренесанс, рок, романс, дори денс; същата разходка във времето и пространството, с чисто руската Troika, например; същото съзвучие на акустични и електрически, на древни и модерни музикални инструменти...
     В същото време има няколко съществени разлики. Много показателни са кавърите на двата рок-химна Temple of the King на Rainbow и Lady in Black на Uriah Heep. Явно, напук на всички, които го обвиняват, че е изоставил и предал рока, той е все още в кръвта му. Lady in Black, според мен, звучи доста по-агресивно и рокаджийски от оригинала, а Temple of the King е първият кавър, при който акустичното звучене в оригинала е заменено от белия Стратокастър, а не обратното! Въобще в този албум, като че ли, бялата шестструнна красавица е на почит много повече, от колкото във всички други албуми досега.

     Като тегля чертата, този път „дядовците“ са направили едни страхтни албуми. Започнах с това, че двете групи просто не могат да се сравняват и да участват в някакво своеобразно „състезание“. Но ако все пак се опитаме да го проведем, то мисля, че резултатът този път е равен и няма „победител“, или ако има, то това е публиката. Всеки със своите си предпочитания. Ако искате вярвайте, но откакто си ги изтеглих, около мен звучат и двата албума и ми се радвам еднакво.
     Заедно с 13 на Black Sabbath, но това е друга тема...