Човекът, който се опита да спаси баща ми

     В седмицата на големия сняг, когато по всички телевизии имаше репортажи за дълги и обилни снеговалежи, затрупани градове и села, катастрофи, непочистени улици, цели области останали без ток и хляб и откъснати от цивилизацията, в метростанцията видях човекът, който се опита да спаси баща ми...
     В първия момент не го познах. Чакахме си метрото, всеки за своята си посока. Крачихме нервно по площадката напред-назад и в един момент очите ни се срещнаха. Доктора  беше нахлупил плетената си шапка до очилата, ръцете му бяха в джобовете на дългото яке, а слабата му фигура крачеше къде-къде по-бавно и спокойно от моята. За миг проблясна усещането, че познавам очите зад очилата. Разминахме се и аз се спрях, замислих се откъде познавам този човек... Обърнах се да го огледам... Влакчето му дойде и той потъна някъде в тълпата. До моето оставаха още две минути, завъртях се кръгом и продължих краченето. И изведнъж се сетих! Върнах се три години назад, когато с майка ми и брат ми, притеснени, безпомощни и уплашени, чакахме всеки ден тези очи да ни зарадват с добра новина...
     Татко беше постъпил в реномирана софийска болница за операция и лечение. Операцията мина успешно. Остана в боницата още някой и друг ден за „наблюдение“. А трябваше да бъде наблюдаван защото беше и язваджия и диабетик на инсулин. И това беше изрично написано в документацията на болницата. А и лаиците в медицината знаят, че това е страховита комбинация. За лекуващата му лекарка обаче баща ми беше разглезен симулант! В деня на изписването му, той направи страхотен кръвоизлив от язвата и още там, в болницата, стана ясно, че нещата излизат от контрол.
     Вместо в къщи татко се озова в интензивното на командно дишане!
     Лекуващата му лекарка се смота. Казала нещо от сорта: Стават такива работи! на майка ми и повече не я видяхме. И по-добре за нея...
     От този момент за живота на баща ми се захвана Доктора. Бори се за живота му в най-буквалния смисъл. Сякаш го прие за своя кауза или за професионално предизвикателство, или просто си е добър човек, не знам... Започна активно лечение, изпокара се с колегите си, оставаше след работа, идваше да го види и в почивните си дни. Една неделя ми позволи да влеза с него в интезивното. Така, със стърчащи жици и маркучи, беше последния път когато видях баща си жив. Нещо, което ще помня сигурно до края на собствения си живот. Въобще, направи всичко възможно да го спаси, а и да отмие безотговорността и непукизма на колегите си. Уви, не успя. Татко почина малко преди Коледа, на 11 декември 2008 година.
    По Коледа не стават чудеса...
    Няколко седмици по късно, някъде в средата на януари, с майка ми потърсихме Доктора. Срещнахме се в една сладкарница. Поговорихме. Благодарихме. И му подарихме... книги, българска класика. Един доста скъп в последно време и пренебрегван подарък. Доктора замълча, адамовата му ябълка заигра, а очите му зад очилата се навлажниха. Вместо думи, запали цигара...
     - Метростанция „Софийски Университет свети Климент Охридски“, следваща станция „Стадион Васил Левски“...
     Слезах от мотрисата, машинално се качих по стълбите и се загубих в шумотевицата на подлеза, кънтящ от гласа на тълпата и музиката на уличните музиканти. Като в сън си запроправях път към следващата порция стълби, нагоре към жълтите павета, и миг преди вечерта, нервите, кишата и ежедневието да ме погълнат отново си помисих: Благодаря ти, докторе, бъди жив и здрав!